Аз съм уличен фенер. Помня времена стари и улици, замислени в мъгли и изгаряща жега. Помня хора, забързани и равнодушни, с влюбени души или пък меланхолични, примирени с идващата есен в живота им. Помня ритъма на тяхното ежедневие…
Осветявах посоки и съдби, регистрирах с плахия си пламък падащия червен залез и розовото пробуждане на новия ден. Под мен, на високата улична колона, се спираха и млади забързани хора, и такива с посивели коси и уморени очи.. Всеки в своята си посока и цел. Около мен весело се надпяваха на своя си език птици и ветрове, а един стар човек всяка вечер идваше, за да запали искрите на сърцето ми, което даряваше светлина всекиму в мрака на нощта. Тогава идваше моето най-голямо неземно щастие. Слънцето се скриваше зад хоризонта, но аз стоях на поста си и дарявах на хората ориентири в забързаното им вечерно лутане. Не бях и капризен. Стигаше ми топлата длан на стария човек. И усещането, че съм нужен на мнозина. Живеех заради другите. Но времето на моето улично присъствие бавно изтичаше. Все по-често започнаха да се появяват черни кръгове около стъкленото ми лице, а старият човек беше се преселил в по-добрия небесен свят, там някъде, където са звездите. Някак си метрономът на времето отмерваше последните акорди на моето съществуване. И дойде този миг, когато на уличните стълбове смешно и кокетно се появиха уличните електрически лампи. Мои далечни наследници вероятно. Трябваше да се примиря със съдбата си и прилежно да вляза в музея на човешките спомени.
Днес съм там. Студено е. Сърцето ми отдавна е мъртво. Защото съм обречен да съжителствам с тъмното и тишината. Трудно дишам, защото дебел пласт забрава властно потиска рефлексите ми от миналото време. Но това минало време никой не може да ми отнеме. Богат съм си с него и пет пари не давам, че разни колекционери на антики почнаха да ме задяват, водени от нечисти помисли. А чистачката в музея понякога немилостиво ме сръчква в ребрата и гледа с презрение. Прощавам. Такава ми е орисията. Аз съм уличен фенер…
Но ето че случи нещо неочаквано. Дори и за мен. В малките часове след полунощ плах лазерен лъч освети застиналата тишина в музея и две чаровни шоколадови хлапета, телепортирани от други ширини, застанаха пред мен. Нещо в неоново освети двете дребни фигурки на фона на паната, но лъчът отстъпи пред дяволитите им погледи и радостта им да си тръгнат с нещо, което отдавна си бяха намислили. До мен дремеше невъзмутим някакъв стар никому непотребен тъкачен стан и един кован свещник, които с мен трайно се бяха настанили в списъците на прилежно водещите описите чиновници. Не че бяхме в полезрението на тези писарушки, но просто фигурирахме като материални активи от други забравени времена. Двете деца застанаха пред мен. Момиченцето, с цвят на лицето като на прегорял от слънцето банан, докосна стъклената ми фризура и дяволито се усмихна. Това подейства заразително и на момчето. То енергично ме вдигна, намигна ми като токачка пред щедър почвен подарък и внимателно ме подслони до сърцето си, като произнасяше някакви непознати чужди слова. Нещо не вдявах от този ритуал, пък и не беше нужно да влизам в детайлите на детската игра. Разбрах, че с моето прилежно сиво присъствие в музея е свършено. Чуждите думи придобиха конкретност, когато отново неоновият лъч се появи и с двете деца се понесох по траектория, която видимо ме изплаши. Понесохме се над Средиземно море, минахме Пирамидите и Сахара, за да се приземим в най- южната част на Африка. Всичко стана толкова бързо, че отначало си мислех дали това не е сън. Аз, никому непотребният уличен фенер, се бях озовал в дома на двете деца, чийто баща носеше безизразното, нищо незначещо име Майкъл Кроки. Не много едър мъжага, с чифте на рамо като Хемингуей, тоя човек при вида ми цъфна в усмивка, за която бижутерите казват, че гони 24 карата. Не разбирам от тези неща, по-скоро съм склонен да чувствам искреността в намеренията на добрите хора и леко притихнах в очакване на чудото. Бащата внимателно ме взе в ръце,както майка новороденото си, взря се в стъкленото ми лице и рече, че това е най-скъпият носталгичен експонат, който дълго време е чакал да види.Извади месингова запалка, бавно повдигне стъкления ми воал и запали фитила на сърцето ми. Светлинната ми усмивка излъчваше признание и смирение. След това той свирна енергично, изрече една непозната дума, май Джак беше, и на палави прибежки се появи едно бау-бау същество, което ме погледна с презрение, ревност и двусмислено изръмжа. Сър Кроки го погали по ушетата и то видимо укроти бликналата първична емоция. С децата и кученцето се оправихме към дома на моя нов благодетел. Там, в един просторен и пълен с разни антики салон, намерих и своето място.
Казват, че много хубаво не е на хубаво. В България бях чувал тая приказка. Оказа се, че била вярна. Не че не се радвах на вниманието на своите нови приятели. Не. Но в Африка денят е едно, но нощта - съвсем различна.Защото когато децата и човекът с жена си притихнаха в обятията на знойната нощ, когато едрата луна програмирано следваше своя ленив път в ефира, едро влечуго предпазливо се показа от съседното блато и любопитно влезе в зоната на експонатите. Изтръпнах като видях зелените стоманени очи на този звяр, непонятно си остана за мен решението му точно пред мен да застане. Но разбрах по раззиналата му паст, че с моята орисия е свършено, когато крокодилът отвори паст и безпристрастно ме погълна. Настъпи отвратителна тъмнина. Вече бях уличен фенер без биография.
Крокодилът ме погълна, но след множество перипетии отново станах нужен. Старият Кроки ме намери на брега на езерото и ме окачи под стряхата на своята работилничка. Вече го нямаше стъкленото ми лице, бръчките бяха оставили своя отпечатък само върху корпуса – моето тяло. За сметка на това долавях един друг пулс – този на малките лястовичета и това ме правеше приказно щастлив.
