Най-сърдечни благодарности на проф. Илия Конев, чиято книга за Вук Караджич ме заинтригува и ме накара да се върна чрез запазените писменни следи в годините на българското Възраждане.Наистина, заради историята на нашето писмо прочетох с удоволствие някои произведения, като „Люлка на старата и нова българска писменност” на акад. Емил Димитров, „История на Охридската Архиепископия” на акад.Иван Снегаров, както и великолепният пътепис на Виктор Григорович „ Очерк путешествия по европейской Турции”.
Б.
Какво са знаели учените люде в тогавашна Европа за българите и езика им на прелома на 18-19 ти век?Наистина, твърде малко. Когато през 1787-1789г. излизат по заповед и „изпод десницата” на Екатерина Велика „Сравнителни речници на всички езици и наречия”, българския език не е представен в тях!
Известният немско-руски историк Август Шльоцер отбелязва пълната неизвестност на славянобългарското наречие, а славяноведът Дурих само споменава за съществуването на български речник,пазен във Виенската Придворна библиотека-1793г. Най-големият тогавашен авторитет в езиковедско-етнографските изследвания-Държавен съветник Фридрих Аделунг съобщава през1809г.следното: „Българите са татарско племе,покорило през 5-ти век сърбите и по-късно приело техните нрави и език...”
Очевидно при създалото се положение българският народ и език трябвало да бъдат открити наново за света. Това прави сръбският езиковед и фолклорист Вук Караджич, който през 1814г. във Виена обнародва първите си книги: „Малка простонародна славяно –сръбска песнопойка” и „Граматика на сръбския език по говора на простия народ”. На следната година – 1815 издава втора сбирка народни песни,в която включва и една българска народна песен-„Не рани рано на вода”. Песента е съпроводена с бележката, че нейният издател притежава и други, над 20, български народни песни...
Голямото дело,обаче, с което Вук Караджич открива за учения свят българския език е неговия „Додатък към Санкт Петербургските сравнителни речници и наречия с особен поглед към българския език”, излязъл през 1822г. във Виена. За да напише „Додатъка”, Караджич е бил подбуден от големите славяноведи Йерней Копитар и Йосиф Добровски. Копитар, който изобщо открива филологическия талант на Вук, настоява пред него да се запознае с българския език, защото бил”единственния нов вид между славянските диалекти”.
Кой е Вук Караджич и как се стига до неговите научни трудове за българите? Роден ена 7.11.1787г. в с. Тършич,близо до Лозница в Сърбия. Научил се да чете и пише от свой роднина- единственният грамотен човек в района.Завършва гимназия в Петрине и работи като писар в Ядар. Записва се в т. нар. Велика Школа в Белград. Участва в Първото сръбско въстание-на Кара Георги, по време на което се среща за пръв път с българи-четата на Хайдут Велко. Сприятелява се с войводата,комуто по-късно написва биография. Емигрира във Виена след неуспеха на въстанието и се запознава с Копитар , Добровски, Йохан Енгел,Франц Миклошич, Петър Кепен и редица други имена на световната славистика, които по това време живеят и работят в Австрийската столица. Под тяхно влияние и тяхна помощ младият Караджич започва да събира своите Песнопойки и неминуемо стига до българските народни песни. От къде е черпил знания? Вече споменахме за Велковата чета, но той сам споменава в записките си, че е научил песните-над 20 на брой, а също така и думите за „Додатъка” от двамина „прави” (истински) бугари из Разлога.
Кои са били тия люде? Всъшност те са били четирима и в една или друга степен са оказали влияние в развитието на събитията около младия литератор. Това са Михаил Герман, Марко Георгиевич и Пантелей Хаджи Стоилов от Банско, а също така и Димитър Мустаков от Габрово. Налага се изводът,че на двама,а може би и на тримата банскалии в голяма степен дължим благодарност за излизането на бял свят на „Дотатъка” на Караджич, а от там и ренесанса на българския език.
Михаил Герман е дипломатически агент на сръбския княз Милош Обренович в Санкт Петербург от 1815-1816г., а през 1836г. се подписва като”Княжеско -србский советникь и агенть вь Букурещ” С възможно най- голямо усърдие той се старае да предпази по свое усмотрение сръбско- руските интереси от „немския спомощник” Караджич. Подозирайки го в австрофилска политика, използва своето немалко влияние срещу удостоения през 1819г.с високи отличия на руската наука млад славист. Естественно успява да осуети издаването на книгата „Жизнь и подвиги княза Милоша Обреновича” през 1820г.Малко по- късно обаче, М. Герман отпечатва книгата и я донася лично на княза, изтъквайки своите заслуги....
Марко Георгиевич- вторият банскалия ,е консул на княз Милош в Белград. За разлика от съгражданина си Михаил Герман ,той по никакъв начин не е замесен в нито един политически скандал. Личност с чувство за дълг и отговорност, въздържан, природно интелигентен и с поглед върху тогавашната политическа обстановка в Средна и Югоизточна Европа, Марко Георгиевич се отнася с почит към всички, които допринасят за добрия климат в княжеството и свързаните с него страни в Европа и особенно към Вук Караджич. Още през пролетта на 1821г., когато е изпратен на важна мисия във Виена, той узнава от руския посланник за подготвяния и с негово участие удар срещу сръбския книжовник. Нищо от това обаче не използва за користни цели, а напротив , подробно информира княз Милош в рамките на служебните си задължения. От запазената кореспонденция личи, че Марко Георгиевич е бил в много близки отношения с Караджич и най –вероятно е спомогнал за записването на народните песни и българските думи в „Додатък към сравнителните речници...” Съществува и писмо до Неофит Рилски, в което Марко Георгиевич изразява желание да спомоществува отпечатването на българска литература.
Пантелей Хаджи Стоилов е най –дейният помощник на Вук Караджич в изготвянето на Песнопойката с българските народни песни, а също така и „Додатъка” с превода на думите и редица библейски текстове. Също родом от Банско, той като двамата си съграждани е на служба при сръбския княз Милош Обренович и прави всичко възможно за доброто отношение на княжеството към поробените християни. Дори подема инициатива да покани Караджич за учител в Банско, но това така и не се осъществява заради заминаването на младия славист за Русия през 1818г. Писмата помежду им са изпълнени с приятелски, топъл тон, поради това изследователите на Вуковото дело ( особенно Любомир Стоянович) смятат, че точно Пантелей Хаджи Стоилов е българинът из Разлога, дал безценни сведения на Караджич за нашия език и народно творчество.
Защо Караджич не публикува имената на своите помощници в наистина наднародното дело? Фактът, че изказва своята голяма благодарност, но без да конкретизира, говори за следното: Той просто е помолен да не оповестява имена! Най-вероятно заради факта, че те са били на дипломатическа служба при сръбскя княз Милош Обренович, а той не винаги е бил благоразположен към литератора Вук Караджич... С абсолютна сигурност и на основание на запазените писмени материали може да се твърди, че сръбският литератор извел отново нашия език на Европейската сцена, е имал за първоизточници именно тези българи- Марко Георгиевич и Пантелей Хаджи Стоилов , родом от Банско.
19.01. 2009г. Пловдив. Б. Калинов. 
