“Кой ли вие тъй, почти като на умряло?”

Питам се докато излезна на балкона. Поглеждам навън.

По нашата улица - каручка с дръгливо конче едва- едва се тътри, а в нея - жена в прокъсано шушляково яке, забравило отдавна цвета си. Под качулката стърчат няколко посивели кичура коса.

Толкова мога да разгледам…

До каручката върви друга, явно по- млада жена в омацани с какво ли не дънки, яке някога било в бял цвят и сини кантове по ръкавите.Черна шапка с голяма козирка върху разрошената коса завършва картинката.

Та тази- до каруцата произвежда алармените звуци, които ме накараха да погледна надолу, а именно:

• Kocheeeer! Warmvasserkeseleeeen! Waschmaschineeen!

“Брех, да му се не види?! Сънувам ли?!”

Помислих си, та даже и се ощипах за по- сигурно.

• Komm! Lass uns gehen, Analena! Hier geben sie nichts...

Носителката на бялото яке се качи в каруцата и кончето пое нататък по улиците, подканено с пръчка и ритник от каруцарката.

То… какво ли им е виновно, животинчето, ама…

Странник