Имаме събрание. В една от залите на хотела Юлия ни предлага различни маршрути и разказва за местата, които можем да видим за едноседмичната почивка. Всеки може да избере, а после да се направи цялостна програма, съобразно желанията, времето…

Какво по- хубаво от това?

Най- напред Юлия иска да ни покаже едно планинско село:

   -Ще ви хареса да видите как живеят на село в Турция! Градовете са си градове, а животът на село е съвсем друга работа…

Потегляме след закуска покрай морето, а после по извиващ се нагоре в планината тесен асфалтов път… Нагоре- към селото, което иска да ни покаже нашата екскурзоводка. Мустафа е изцяло зает да изкачва автобуса по неспирното нанагорнище и да се разминава внимателно с редките насрещно движещи се автомобили. Донякъде и на високото има маслинови дръвчета- добре гледани, както си личи. Средиземноморският бор следва след тях и още по- нагоре властва само той… Така си е редно! Автобусът е паркиран вече на един много тесен площад. Като замаяни от серпентината на пътя се изкачваме пеша нагоре – по една тясна уличка с паваж, която се вие покрай дворове, заградени с добре познатите ни от нашите села огради с грубо излят бетон и импровизация от метални елементи в система „направи си сам“.

И прословутата зелена боя- разбира се.

Къщите- и те- абсолютно същите! Къде на един етаж- с малки пристройки, къде на два етажа- с външното стълбище, гараж отстрани, плочеста пътека…

Спираме на едно място да се снимаме, да заснемем морето, което се вижда в далечината под планината.

Палим по цигара след задъханото нанагорнище.

Дърпам и аз от моята електроника и казвам гласно онова, което знам, че в момента си  мислят почти всички:

   -Юлия, както си вървяхме, аз очаквах от някой двор да излезе някоя старица и да попита на български език:

„Откъде сте бе, младежи?! От‘де идете?!

   -Толкова ли си приличат селата?! Не вярвам!

Юлия почти се закашля- къде от цигарата, къде от изненада, но не я оставиха нито да кашля, нито да се чуди… Подадоха и жените бутилка вода с думите:

   -Истина е, Юлия! Истина!

Обратно надолу. Една чешма с бликаща планинска вода спира движението ни за кратко време. Чудесна вода! Жалко, че не носим по-големи бутилки, които да напълним с този еликсир. В Анталия много ще ми липсва!!!

Долу- до автобуса чака Мустафа и предлага да пием чай или кафе в кафенето от другата страна на шосето. Слизаме по едни стъмни стълби в двор с разхождащи се свободно пет- шест кокошки и един проскубан петел. Няколко маси, от които избутваме нападалите листа и борови иглички. Посрещат ни любезно, но в един момент кафето свършва, та желаещите се примиряват с предлагания чай.

Всъщност, чаят е на по- голяма почит от турското кафе, което, честно да си призная, не ми хареса особено, още когато ни предложиха в самолета. Мислех си, че в едно действително турско кафене ще бъде нещо по-така, но уви…

Следва продължение.