Лято. Жега…

Залезът угасва бавно над високата кория- хе там- зад Камено дере, прибрало бързите води на реката между позеленели от влагата валчести камъни.

Търсено място е…

Сядам на брега. Летния зной остава назад- зад коларския път протегнал се надолу към полето- далече от сенките на върбите.

Той понякога пресича водата ей- тъй- своеволно, минава от бряг на бряг, лъкатуши с някакво негово си- пиянско настроение…

И изчезва в последните хълмове на Родопите.

Притъмнява.

Песента на водите става по- осезаема в полумрака, под съпровода на щурците някъде из тревите. Започва една лятна вечер.

Светлинка. Пулсиращо фенерче от много отдавна изминалите години… Ето- пак! Ясно, отчетливо!

Светулка!!!

Мислех си… Няма ги вече?! Но… Ето ги- светлинките от далечни времена- босоноги, сополиви, и щастливи…

Ето една-две се насочват към мен, а после едната светулка каца съвсем наблизо. Протягам ръка и е вече на дланта ми.

Невероятно е!

Родопа планина в полумрака, песента на реката… Светулките…

“Дарил е Бог красота на тази земя!” - Казвам си в полуглас, сякаш някой ще ме чуе. И с неохота ставам да си тръгна по пряката пътека към дома…

Ще седна на чардака- на домашна гроздовица- с поглед към новата Месечина, светнала над всичко…