Художник: Пламен Костадинов


Кога съм бил тук за последно? Преди много време. Вече не помня колко се е минало. Обаче, всяка подробност е запазена така, че няма начин да се изгуби в множеството спомени, натрупани от както съм станал човек.. След малко, след завоя, ще се появи... Още съвсем малко- ето го мостчето с почернелите от годините парапети от дебели ритловици. Спирам по средата да погледна дали е същата реката, както тогава- през някогашните времена... Такова нещо няма да намерите никъде! Променени са бреговете, но е запазена донякъде предишната им красота. Дори изглеждат по- загадъчни в утринната лека мъгла, която се сгъстява надолу- от широкия завой натам не се вижда нищо. Облягам се на влажния парапет и заслушан в ромоленето на водата между речните камъни. Като че ли песента е същата...  Връща ме в отминалите времена, а това е повече от бгпрекрасно! Наистина, колко малко са миговете, като този... Отново запалвам двигателя на автомобила и с лекота, макар и с малко ръмжене покрай първите дворове с дъсчени огради и сгушени в зеленината на дърветата променени в бяло селски къщи. Уличката е тясна. Две коли трудно биха се разминали, но пък е застлана с каменни плочи по които е истинско удоволствие да ходиш и зиме и лете. На времето дядовците са знаели и можели, та и ние сега да не газим в калта, както е по повечето малки селца в Родопите. Ето я и чешмата с издяланото от дебело дърво корито. Водата и" все-така си тече- студена, пре-вкусна...  "Иде от горната букова гора"- казваше дядо- "Та затова никоя друга чешма не може да се мери с тая по вкусотия" После винаги разказваше по различен начин за това, как се е случило докарването на водата, а и строежа на чешмата. После ще се върна да си налея да имам за пиене. Съвсем близко е... Ето я и нашата порта. Отварям малката врата, а после- голямата, за да вкарам джипа в двора. Той застава на мястото си, както винаги- на плочника- тъй, че да е удобно на шофьора за да слезе без да закачи с отварянето на вратата цветната леха на мама. Те си растат... Цъфтящи напролет, умират всяка късна есен, а после- отново разкрасяват дома и градината.  Живеят. И след мен ще са си същите, вероятно... Готово. А сега- багажът. Раница с малко дрехи, няколко найлонови торби с храна. И това е всичко... Един поглед към планината, скрита зад зеленината на дърветата в двора, две щтраквания на ключа в бравата на вратата... Влизам си и дома.

Странник   Следва продължение.