Не бях виждал толкова тъга ,събрана в едни очи...Сякаш болката на цялата Вселена се бе събрала в тях и ме накара да потръпна. Спрях се, защото никак не можех да подмина подобен поглед.Лежеше до изгнилата от времето дървена ограда без да помръдне, без звук. Само очите му ме следяха и сякаш казваха: Тук съм! И знам ,че и ти си тук... Приклекнах и погалих челото му. Знам че обича този жест, показващ близост...Никаква реакция. Само някъде там, в най-дълбоките недра, нещо извика и замря за миг. Да! Знаеше! Или по-скоро предчувстваше, че му нося края на страданията...Усетих как преминаха цветните поляни на спомените. Да той имаше такива! Аз -също! Обърнах се и седнах на тревата. Два пъти цигарата изпада от треперещите пръсти, преди да успея да запаля. Бавно дърпам дима и като че ли чакам да се случи нещо... Знам! Няма никакъв шанс,но въпреки това...И той ме повика! Беше по-скоро опит за зов. Вълчи зов. Началото на рокота на воя и всичката му болка събрана в него...Обърнах се и...стрелях. Изстрел от милосърдие.

Б. Калинов.4 Октомври 2009г

Пловдив