Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
11.12.2015 13:14 - ЛЕОНАРДО ДА ВИНЧИ /1452 – 1519/ - Първа част /Презентация на доц. Г.Генов
Автор: ggenov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1194 Коментари: 0 Гласове:
0



             

    Могъщата и привлекателна личност на Леонардо да Винчи се появява в решителен за утвърждаването на Ренесанса момент. Той въплъщава  новопостигнатата от човека на изкуството свобода, изравнил се по статут със занаятчиите и учените, свързал придобития в занаята опит с теоретическата и научна мисъл, издигнал се до нивото на равностоен събеседник с водещите интелектуалци на своята епоха. Неговият необичаен и неизчерпаем гений надхвърля обективните амбиции на Ранния Ренесанс. От данните за живота му преценяваме, че чудотворната му предприемчивост, невинаги успяваща да завърши проектите си, е получавала отрано укори и отрано е увенчана с легендарен ореол. Неговите писания имат странна участ, а научните му изследвания придават непредвидими мащаби на на теорията за изкуството-наука. Той разработва всички изкуства като внушава чрез тях своя висок, безкомпромисен и сложносъставен, идеал, за който ни създава представа чрез относително малък брой завършени живописни творби.

    Леонардо има самочувствието на чистокръвен тосканец, тъй като е роден в малко градче /Винчи/, разположено на 30 километра на запад от Флоренция, между Емполи и Пистоя. Баща му Пиеро, нотариус, го придобива от извънбрачна връзка със селската девойка Катерина, с която ще сключи брачен съюз през 1457 година. Детството си прикарва в бащината къща, където е обграден с много нежни грижи от своята млада мащеха. Защото сеньор Пиеро се жени четири пъти, но придобива второ дете едва през 1476 година. Той се установява като постоянен нотариус към сеньорията на Флоренция през 1469 година. Живее в този град до смъртта си през 1504 година.

      Логично е да се предположи, че Леонардо е получил солидно образование (най-вече по граматика и смятане), преди да постъпи към 1467 или 1469 година в ателието на Верокио, на когото дължи “политехническата” си подготовка: живопис, склуптура, декорация. Приет на 20 години в гилдията на художниците, Леонардо напуска Верокио чак през 1479 година. Освен твърде вероятните му участия в работата на работилницата (bottega), той създава и няколко самостоятелни платна. Първата голяма поръчка, дошла доста късно /1481 г./, от монасите на манастира Сан Донато в Скопето е “Поклонението на влъхвите” (L’Adoration des Mages, на италиански). В края на 1481 година Леонардо напуска Флоренция, за да се установи в Милано, където е изпратен като музикант, майстор на лирата, от Лоренцо Медичи при Лудовико Моро. Много по-вероятно е да е заминал по собствена инициатива в ломбардския владетелски двор, за да се заеме с изработването на импозантния паметник представящ херцог Сфорца на кон, назоваван “Конят” (Il Cavallo). Точно тогава херцогът е търсел опитен леяр на бронзови статуи. Това заминаване не бива да ни учудва, тъй като през същия период Флоренция започва да изнася талантите си, за да укрепи връзките си със съседните градове или владетели. За жалост не са оцелели подробности за взаимоотношенията на Леонардо с хората на изкустото, които обграждат Лоренцо Медичи. Изглежда, че младият художник е останал извън артистичната общност на Флоренция в продължение на 13-14 години. Възможно е  през периода 1480-1481 година да е работил като реставратор на мраморните статуи в градините на Лоренцо Медичи, близо до Сан Марко.

     Съвсем друга е ситуацията в Милано. Там Леонардо попада в благоприятна среда, която много спомага да се изявят дарбите му. В началото е проектът за “Конят” (Cavallo), за който, след продължителни отлагания, през 1489 година Лудовико Моро е принуден да търси скулптор от Флоренция. Леонардо работи упорито по него през периода 1490 – 1494 година като отначало изработва модел от глина, висок седем метра, който е показан по време на празник през ноември 1493 година. Отливането на паметника е трудно и продължава дълго.

      Малко преди това се е явила поръчката за олтарна стена предназначена за братството на Непорочното зачатие в Сан Франческо Гранде: “Девата сред скалите”/1483/ (Madonna tra le rocce)  (съхранявана до днес в Лувър). След това се редят проучванията и проектите за централна кръгла орнаментална решетка и купол (Tiburio) за Миланската катедрала (1487-1488) и за катедралата в Павия (1490). Художникът получава поръчки за театрални декори на въртяща се сцена за “Раят” (Il Paradiso) на Белизозоне (Bellisozone, 1490), за “Даная” (Danaк)  на Таконе (Taccone, 1496) /???/. Леонардо рисува костюмите и подготвя мизансцена за много паради, празници и турнири. Измисля забавни игри за често урежданите дворцови развлечения. В същото време той се отдава на проучванията си върху урбанизацията на малките градове, върху напоителните системи за нивите или за прокарването на канали в Милано. Той прави изследвания и геологични наблюдения в Алпите, разработва различни технологии. Особено редовен е на сбирките на математиците и присъства на пристигането /?/ на Пачиоли (Pacioli, 1496). Отрано у него се ражда идеята за написване на “Трактат за живописта” (Trattato della pittura). Творческата активност на Леонардо става изключително интензивна през последните години на ХV век: декори за актьорски гримьорни (camerini) и за Залата на римските монети ( Sala delle Asse) в замъците, изписването на “Тайната вечеря” (Cйna) върху стената на монашеската трапезария в Санта Мария деле Грацие (1495-1497). Славата на Леонардо обхожда цялата Западна Европа. Пачиоли му отдава почит в трактата си “За божествената пропорция” (De divina proportione, 1498). Завоевателните войни на Франция в Северна Италия, започнали в края на 1494 година и завладяването на Милано от войските на Луи ХІІ отнемат властта на града от Лудовико Моро.

   През 1500 година Леонардо отива в Мантуа, където рисува портрета на Изабела от рода Есте, който напразно ще се опитва да осегури други поръчки във Венеция, където художникът престоява няколко дни. След това се установява във Флоренция, където остава до 1506 година, като междувременно, през 1502 година, е нает на служба от Чезаре Борджия. Творческата му дейност е поделена между живописта: подготвителна скица за “Света Ана”, “Мона Лиза”, “Леда” /платното е изгубено/, импозантната композиция “Битката при Ангинари” (La Bataille d’Anghiari, поръчана му в края на 1503 година, подготвяна до 1505, рисувана през лятото и изоставена) и между инженерните проекти за военни съоръжения: укрепителните валове при Арно и Пиомбо.

     Леонардо отново се връща към започнатия “Трактат за живописта”, започнат най-вероятно между 1487 и 1492 година, върху който работи докъм 1513 година. От 1506 година той поделя работните си ангажименти в Милано, късето постъпва на служба при французите, по-точно при Шарл д’Амбоаз, и ангажимените си във Флоренция, където работи за Сеньорията, а по-късно е зает с делото за наследство, което води с братята си. Той се връща отново към проекта за конна статуя, този път за кондотиера Тривулче, изработва малки пана ( недостигнали до нас) с изображения на Мадоната за краля Луи ХІІ, работи върху втория вариант на “Девата сред скалите”, довършва картината “Света Ана”. Междувременно провежда серия научни наблюдения и изследвания в областите на анатомията, математиката, архитектурата и сценографията. През 1513 година напуска окончателно Милано след като градът е завладян от войските на антифренската коалиция.

   В Рим е настанен в Белведере, тъй като влиза в обкръжението на Джулиано Медичи, брат на тогавашния папа Лъв Х. Той се посвещава на изследванията си в областтха на математиката и оптиката. Но покровителят му Джулиано умира през 1515 година и Леонардо, обзет от нетърпение да напусне Рим, тъй като там вече царстват Рафаело и Микеланджело, приема в края на 1516 година поканата на френския крал Франсоа І. През 1517 година той се установява в Амбоаз, във разкошната вила Клу, и е назначен от краля като «Главен кралски художник, инженер и архитект». Той се заема отново с проектите за канализация и застрояване на френския град Роморантен, подготвя скиците за декорите на кралските празници, които се провеждат през пролетта на 1516 година. Той пренася във Франция повечето си картини и всичките си работни дневници, които ще завещае на верния си ученик и спътник Франческо Мелци. От дневниците му става ясно, че той “е изследвал съставките на водата, механизма на някои машини и други обекти” като е ползвал простонародния език и се надява, че когато изследванията му бъдат публикувани, ще допринесат голяма полза. Трябвало е да минат четири века, за да се осъществи предсмъртното желание на Леонардо да Винчи. Публикуването на направеното в Амбоаз завещание е отлагано и прикривано по различни причини.

     Повечето изследвачи на живота на Леонардо твърдят, че той е бил красив мъж, с изключително приятно излъчване, завладяващ събеседник, човек с щедър характер. Днес разполагаме с един автопортрет на художника, рисуван с червен молив около 1512 година, когато авторът му е бил на 60 години. Нямаме друг сигурен документ за външното му излъчване. От по-късната рисунка на Вазари (1557) и от изработената по нея гравюра на Кристофоро Кориолано (1558), ние констатираме, че Леонардо е носил дълга брада, лицето му е увенчано от дълга коса – нетипична за онази епоха прическа. Предполага се, че Вазари съзнателно е искал да придаде на Леонардо облика на древен мъдрец и така го е сближил с традиционното представяне на древногръцките философи Платон и Аристотел /вж. композицията на Рафаело “Атинската школа”/.

      Изостреното съзнание по отношение на собственото Аз е често отбелязвано във психографията на Леонардо да Винчи. Естествено възниква въпросът до каква степен той се е ангажирал с изграждането на собствената си личност. Може би той се е стремил към идеалния образец на мъдреца-магьосник или към архетипа на философа притежаващ технически умения, който се уподобява на Хермес и се почита от хуманистите неоплатоници. В дневниците на Леонардо не са вписвани размишления от интимен характер. Но има доста изпълнени с презрение оценки на психологическите функции у човека, на човешките безумни постъпки, които отблъскват любопитството на способният да изучи всички функции и опише всички страсти изследовател. Няма никакви съмнения относно хомосексуалната склонност на Леонардо. През 1476 година, във Флоренция, той е обвинен, че е практикувал содомия /разврат с мъже/. По-късно, когато е в Милано е обграден само от млади мъже и през 1491 година описва със смущаващи ни днес подробности в дневника си прелестите на младежа Салай, за чието облекло е търде загрижен, както и за присъствието в компанията му. Не се знае нищо повече.

      Творчеството на Леонардо включва около тридесет живописни картини  (повече от една трета са изчезнали, а една четвърт се приписва категорично на Леонардо) и значителен брой ръкописи и рисунки (както в тетрадки, така и върху отделни листове). Въпреки всичко то представлява единно цяло. Неговите текстове и илюстрации са посветени на изкуството и разработват всички направления на знанието. Проблемите на изкуството са често и съвсем показно обвързани с научните наблюдения на художника. Така творчетвото му придобива облика на компендиум от наблюдения и бележки, от които се излъчва смайваща начетеност, в която липсват традиционните разделения.

       Със завещанието си, направено на 23 април 1519 година, Леонардо оставя на ученика си Франческо Мелци всичките си ръкописи заедно с «подходите и портретите изясняващи изкуството му и занаята на художниците ».  Мелци е в течение на замислите на Учителя си. Той работи заедно с него върху сборниците, които е предстояло да издадат. Но за наша изненада той не е успял да завърши проектираните от Леонардо произведения, дори “Трактатът за живописта”, на който посвещава много време и труд. Днес се приема, че той е главният радетел за оформянето на сборника Codex urbinas 1270  (съхраняван във Ватикана), в който са включени писанията и проектите на да Винчи. Вероятно Мелци се объркал в това сложно начинание, тъй като е трябвало да съчетава бележки от всички области на знанието. За щастие той показвал ръкописите на някои приятели и изследователи. Във второто издание на биографията на Вазари “Животът на Леонардо” (1568) се упоменава някакъв милански художник (вероятно е Орелио Луиджи), който притежавал части от трактата на да Винчи за живописта, които имал намерение да публикува в Рим. Множеството провалени опити да се публикуват през средата на ХVІ век писанията на Леонардо подсказват, че вероятно притежателите им са се страхували да не бъдат разобличени като еретици.

       През 1651 година са публикувани на френски от Рафаел Дюфрен някои фрагменти от “Трактат за живописта” от Леонардо. Едва в началото на ХІХ век, през 1826 година, в една италианска поредица се появяват бележките на художника от наблюденията му в областта на хидравликата. Но общо взето техническите и научните разработки на Леонардо се оказват погребани през следващите векове. Откриват се само отделни листове. Големите поредици рисунки са групирани в недостоверни сборници като Codex atlanticus  и Уиндзорския сборник, върху които не са провеждани сериозни проучвания. Вазари съобщава странния факт, че тъй като Леонардо е пишел с лявата ръка, той е почвал реда от ляво на дясно. Така писанията му могат да се четат само с помощта на огледало. Същият автор твърди, че художникът започвал рисунките си от долния ляв ъгъл на листа и ги разгръщал към горния десен ъгъл.

     “Науката”, която създава Леонардо общо взето разочарова философите, които, както подобава, държат на систематизирането на наблюденията. Тя е впечатлявала само онези мислители, които са се възхищавали от способността на да Винчи възприема методично феномените и да откроява техните същностни характеристики. Няма никакво съмнение, че интелектуалната дейност на Леонардо е съобразена с принципите на аристотелизма, който изхожда от постепенното навлизане в отделните обекти, докато платонизмът е ориентиран към първоначалото /изначалното единство/. При все това отдаването на изключителна стойност на математиката, абсолютен образец на точното знание, и подчертаването на “необозримите доводи, които не са в опита” (infinite ragioni che non sono in esperienza) уравновесяват радикалния емпиризъм, към който, загрижен за конкретните наблюдения, Леонардо неотстъпно се придържа. Тази позиция би трябвало да се възприема щато се изхожда от завършения подход, които много коментатори не си дават труда да възстановят. Леонардо си поставя за цел да изгради една наука за “видимото” и не се колебае да подчини заключенията на философията или науката за физическия свят на привилегированата роля на живописта, по необходимост свързана с наблюдението, тъй като “окото не се мами така често” (perchй l’occhio meno s’inganna). В действителност парадоксът е само привиден: Леонардо не отрича относителната точност на сетивата, в случая не става дума за окото на обикновения човек, а за окото на учения. Дейността да се представя, т.е. живописта, е неразривно свързана с научното изследване на природата и спомага за осъществяването му в момента, в който осигурява някакъв методически подход. Аксиомата, която Леонардо непрекъснато повтаря в увода на “Трактат за живописта” е всъщност тъждествеността на живописта и философията,  на изкуството и науката.

      Като не се забравя тази аксиома, действително може да се установи вътрешната връзка между подходите на Леонардо, ако се избягва безкритичната възхвала на чудодейните открития на гения. Всеки учен, който е открил или смята, че е открил предизвестие за значителни открития в писанията на Леонардо, станали достъпни след 1882 година, обикновен го обявява отривисто за предшественик на всички научни открития. Така френският учен Пеладан /? / Pйladan/ го обявява за предшественик на Коперник, тъй като бил открил гравитацията, на Кеплер – бил наблюдавал проблясването на звездите, на Мацлин /Matzlin/ - бил забелязал отражението на слънцето, на Халей – бил открил пасатите /ветрове/, на Галилей – бил изследвал движението и т.н. Истина е, че в редица бележки на Леонардо са изпреварени някои открития на модерната наука, но те не са формулирани, нито обобщени по установения начин. Така че днес е по-важно да очертаем общата рамка, в която се вписват неговите научни изследвания.

    Общата концепция за природата е изградена като са ползвани две наследени теории: древната теория за природните елементи и теорията за аналогията между човешкия микрокосмос и вселенския макрокосмос, чрез която двете понятия се свързват. «Древните са назовавали човека микрокосмос и формулата е много удачна, тъй като човекът е съставен от земя, вода, въздух и огън, а съставът на Земята е аналогичен. » В природата има един огромен кръговрат на водата от океана, който е сравним с разпространението на кръвта от сърцето на човека. Като се стига чак до узряването на металите се твърди, че природата може да се уподоби с гигантско живо същество. Тук се усещат наченки на теорията за “виталната сила” на Парацелз. Но Леонардо не разчита на интуицията: За да открие причината за разпръскващите се из природата движения: вятърът, водите, падането на телата и т.н. той се заема с методичния анализ на движението и законите му и така всъщност тръгва по пътя, по който по късно ще премине Галилей, но не успява да стигне до абстрактните физически закони на пространството. Според него всяко движение се дължи на факта, че всеки от четирите елемента е в състояние на покой в своята сфера, и разнообразието от феномени се ражда от объркването и конфликтите, които се пораждат от тяхното преместване и смесване на различни нива. Въпросът е да се измерят действащите сили.

    Най-детайлно развитата, и може би най-оригиналната, идея е, че гравитацията, която, например, привлича или създава впечатлението, че привлича телата към центъра на Земята, не се дължи на някаква сила на привличане (назовано от Леонардо желание /desiderio/), а зависи от процентното съдържание на един или друг елемент. Тежестта, както всички други движения, се дължи на едно изначално изместване, насилие или тласък: всяко действие от този род е наречено акцидентално /accidentale/. Описанието на физическия свят по този начин придобива характера на истинска драматургия, чието напрежение Леонардо не се стреми да облекчи чрез използвания от него речник.

     Гравитацията и силата, родени от натиска /impeto/ и сблъсъка, действат до изчерпването им като създават впечатлението, че реалните вещи са обединявани от нещо невидимо: “ Тежестта е телесна, а силата безтелесна...ако едната желае за себе си бягството и смъртта, докато другата иска стабилност и постоянство”(Il peso и corporeo e la forza incorporea... se l’una desidera di se fuga e morte, quell’altro vuole stabilitа e permanenza). Всичко се свежда до дуализма и до опозицията между енергията, която се разгръща, и материята, която тя увлича. В експлозията, която предизвиква, енергията ще намери свободата, а с нея и изчерпването си, т.е. смъртта. И това е един универсален закон. Естествено може да проявим колебание относно точното значение на термина духовен (spirituale), прилаган за изначалното движение, първоначало на силата, според това дали възприемаме Леонардо като последовател на спиритуалистката метафизика или като своеобразен предматериалист. Но по-важното във всички тези анализи е начинът, по който се подхожда към данните от сетивата, и стремежът към една вселенска /универсална/ динамика (теорията за всеобхватната енергия).

     Художественото тварчество на Леонардо , и по-точно неговата живопис, представляват един от най-трудните за изследване случаи в историята на изкуствата. Неговата оригиналност и излъчване са явни, а за някои съвременници то представлява истинско чудо. Но много обстоятелства възпрепятстват и усложняват изготвянето на цялостен каталог: повредени или изчезнали творби, които само се споменават; творби, които не са съпътствани от документация и поради това пораждат непрекъснати спорове дали да бъдат приписани на Леонардо; две версии на една и съща творба; незавършени табла, твърде много стори копия.

   През XIX век някои автори събират твърде самоуверено около петдесет картини и ги приписват изцяло на Леонардо. Днес никой сериозен изкуствовед не може да бъде категоричен от петнайсетина платна. Достатъчен е един бърз ретроспективен обзор, за да се установи, че по-голямата част от картините, създадени през юношеските му години от Леонардо, са възстановени платна, приемливи за ХІХ век, но броят на изгубените или унищожени тварби е огромен (най-малко седем), а голям е и броят на незавършените творби (пет). Славата на Леонардо се гради до днес върху съвсем малък брой творби с неоспорвано авторство – “Тайната вечеря” и “Мона Лиза”. Mного са приписваните му картини, но авторството им е несигурно, основано на припомняния. Трябва да се отбележи, че много от младежките творби на Леонардо са работени в сътрудничество, когато той е бил обвързан с Верокио. Такива са и творбите, които той създал след 1500 година, тъй като тогава, като утвърден вече майстор, той е изработвал само проектите, а осъществяването им е възлагано на учениците му.

     Цялото творчество на Леонардо е обвързано с чествания, празници и частни поръчки. Той е художник, който се подчинява на случайността, без да я изпреварва, нито да я предизвиква. Но чрез изследванията си и многобройните си скици той се подготвя постоянно, така че винаги е бил в състояние да удовлетвори желанията на своите поръчители или да изпълни задачите, които му възлагат църковните или светски институции. Леонардо разработва всички жанрове: олтарни пана, картини с религиозни сюжети, портрети, монументални композиции. Той не се захваща с революционни начинания както по-младите му съперници Рафаело и Микеланджело. След като напуска колективната работа в общо ателие (bottega)  и започва да работи самостоятелно от 1479 година, той ограничава съзнателно творческите си ангажименти, за да вложи всичките си усилия да надмине предшествениците си.

     Днес се учудваме от значителния брой религиозни картини, малобройните портрети и твърде ограничения кръг “митологични” сцени, които е изработил – една “Леда” и един “Бакхус”, недостигнал до нас. Във всичките си религиозни произведения да Винчи е обновил иконографското представяне на сюжета. Той схваща взаимоотношението на Мадоната с Младенеца като смесица от нежност и страх, тъй като детето е предепределено за бъдещите кръстни страдания, а те плашат майката. Изображението на благоговейната привързаност е замено от представянето на сложната психологическа драма, която стига до кулминация в “Плетящата Мадона” (Madone aux fuseaux)  и “Света Ана” (Sainte Anne). Незавършеното платно “Обожанието на влъхвите” (L’Adoration des Mages) носи отпечатъка на сложен замисъл, в който всичко насочено към заслепението от пречистващото излъчване на Младенеца. По същия начин е изцяло прекроена постановката на “Тайната вечеря”, която Леонардо подготвя с подробни бележки. Разнообразните реакции у всеки апостол предизвикани от словата на Христос превръщат символичната сцена в драматично събитие.

 

КЕНЕТ КЛАРК, с. 159:  Ако Леонардо принадлежи на някоя епоха, това е краят на 17 век; но всъщност той не принадлежи на никоя епоха, не се вмества в никаква категория и колкото повече знаем за него, толкова по-загадъчен става той. Разбира се, Леонардо притежава някои ренесансови качества. Той обича красотата и грациозното движение. Споделя и дори предвестява мегаломанията на ранния 16 век...И, разбира се, той обладава във висша степен дарба на своята епоха да отразява и синтезира всичко, което улавя погледът му.

  Той е най-неутолимо любознателният човек в историята. Всичко, което вижда, го кара да се запитва: защо и как...Любознателността на Леонардо се съчетава с невероятна духовна енергия. Когато четем хилядите думи в бележниците му, тази енергия просто ни омаламощава. Обикновеното “да” не е достатъчен отговор за него. Той просто не оставя нищо на мира – рови се във всичко, формулира го по няколко начина, отговаря на въображаеми противници...Леонардо открива някакъв столетник в една флорентинска болница и с радостно нетърпение го чака да умре, за да разгледа вените му. Всеки въпрос изисква дисекция и всяко дисекция се изобразява с чудна прецизност. И какво намира накрая? Че човекът, макар и забележителен като механизъм, съвсем не прилича на безсмъртен бог. Той не само е жесток и суеверен, но и слаб в сравнение с природните сили.............

 

                                                                                    Доц. Гено Генов 



Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ggenov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1075099
Постинги: 662
Коментари: 49
Гласове: 367
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031