-Ето там!

Момичето посочи с ръка, като не забрави да се усмихне отново…

   -Ето там има трима от нашите хора, които ще ви кажат по вашите имена, в кой точно автобус ще пътувате. Приятно прекарване на почивката Ви!

Благодарим и затътряме куфарите(Добре,че са на колелца!) към посочените импровизирани гишета. Казват ни любезно номера на автобуса и покрай шпалир от високи палми и дървета, непознати за мен, стигаме до автобус номер 1 от общо шест-те, строени един до друг бели Мерцедес-а.

Видях автобусите и по навик поглеждам през повечето време в краката си- заради разкривените плочи по нашенските тротоари. Така стигам до едни лъснати до блясък черни обувки, черен панталон, черна вратовръзка, бяла риза с къс ръкав, гладко избръсната брада, черен мустак под нос от типа на малките камби, черни очи и леко прошарена коса- шофьорът Мустафа. Среден на ръст, набит, здрав… Е, леко понапълнял, на видима възраст около 45- 50 годишен човек.

Докато поема куфарите ни да ги нагласи в багажното, аз успявам да сваля от гърба си коженото яке, а и тънката вълнена фланела. Бях я свалил в самолета, но след като кацнахме, ч облякох - да не ми се пречка из ръцете. Обяснявам на шофьора, че не съм очаквал такава разлика в температурата от София до Анталия, а той току само кима с глава в знак на съгласие.

Дали ме разбра? Не зная.

Извадих електронната си цигара от якето, което Мустафа метна на първата седалка зад шофьорската, мантото на съпругата  ми- също… И запалихме, дето се вика, по един тютюн. Подава ми Мустафа от неговия пакет цигари, но аз махам с ръка:

   -Сакън! Тия съм ги отказал от три години!

Показвам с пръсти- естествено, защото ми се губят думите… „Беш“ беше „две“, ама „три“ как - не се сещам…

А пък той, като чу „сакън“ … Заниза една броеница от думи на турски, от която разбрах, че всичко идва от главата, и ако там не се реши - няма отказване от проклетия навик… Всичкото това разбиране идва от една лека пантомима, но важното в случая е, че има както се казва по модерному- комуникация. Те, това е!

Идва една цяла тумба от пътници и засега приключваме с разговора. Разбираме, че ще бъдем заедно цялата група- в този автобус от същото това момиче, което ни посрещна най-напред. Настанихме се по седалките, а тя застана отпред- седнала на предпазната тръба пред първата седалка от дясната страна ( Което за слабичкото и‘, фино, телце изобщо не бе проблем…), взе от Мустафа един микрофон, отметнаназад един кичур от русите си коси  и каза:

   -Сега казвам: Здравейте на всички! Добре дошли в Анталия! Аз се казвам Хюлия ( Или Юлия- ако ви е по-лесно.), и ще бъда ваш гид по време на престоя ви в Турция.  Представям ви нашият шофьор- Мустафа бей. Това е уважителното обръщение по тукашните обичаи.

Ако всички са налице, което ще проверим сега, можем да потегляме…

И след като се увери, че всичко е наред се обърна към шофьора:

   -Тамам, Мустафа бей! Айде, гиделим!

На което една младежка групичка от задната част на автобуса отговори дружно:

   -Първо… Да ги спечелим, де!

Сещате се, нали?! Смях в автобуса…

 

Следва продължение

Странник

Фото: Авторът

Прочетох началото на пътеписа с интерес... обичам да чета разказите ти,
а и хубавите снимки събудиха любопитството ми...
Очаквам продължението.

Благодаря ти, Таня за хубавите думи!
Ще има продължение, разбира се!
Б.