На фоне Ван Донгена (Дама в чёрной шляпке). http://www.sunhome.ru/poetry/159567

    По паважа на уличката прибягват минувачи, някои вече отворили чадъри в разни цветове- от черно, прилягащо на възрастните до бяло или червено, което е приоритет на кокетните дами от квартала.Там долу могат да се видят и лицата на тия, дето вървят по отсрещния тротоар, но по средата на улицата и отсам се движат само чадъри...Даже често се закачат един с друг, а собствениците им, дето са под тях, вероятно си казват: Пардон, мосю!; Пардон мадам!

И най-накрая се усмихват един другиму, макар и някак набързо...

През прозореца на втория етаж от стаята си Демиен не може да чуе тия любезности,но ги предусеща, като да е там долу сред мириса на първите капки,забулващ парфюма на дамите и димът от тютюна на господата.

Всъщност обича дъжда. Обожава свежия полъх, плъзгащ се по стръмните покриви на Монмартър. Мирисът на дъждовното небе винаги кара уличните художници отсреща да понастръхват и поглеждат често-често нагоре, а там ,там бе прозорецът на Демиен и без да щат, улавящите всичко очи пробягват по нея. Да! Така го усеща.Почти веднага след това се дръпва назад. То и без друго, какво да се гледа на една пуста и мокра улица... Виж, друго е когато пред художниците се спрат туристи и се започне разговор докато си поръчат портрети, пък и след това.Весела е смесицата на езици, възклицания, пожелания за здраве и...едно много дълго „оревуар“ накрая. Но тогава...Тогава ужасно и се иска да е там – долу и да бъбри и се смее със всички до полуда. Наистина! Дори се засилва да слезе, но винаги спира внезапно.

В невъзможност.

Там-на горната площадка на стръмното стълбище.

Двете му рамена видели какво ли не през годините сега са преграда между нея и улицата, квартала,града...

 

Ето, че слънцето пак се показа. Колко бързо отмина летния облак! И отново е на прозореца, а долу здраво се хлопна вратата, последвано от бързи, леки стъпки по скърцащото стълбище.

-Здравей,Демиен!-Мария се спира на вратата и оставя чантата с покупки много внимателно,като изважда от там един найлонов плик.Дори не отива до кухнята, както обикновено, а

заразказва по своя си, понякога трудно разбираем начин:

-Заваля дъждът и се скрих в кафето отсреща...Всъщност ме поканиха художниците. Да! Знаеш ли? Разговаряхме за теб и

през това време те рисуваха,а после...Мария едва си пое дъх от бързане ...После от всички избраха да ти подарят ето този портрет.От един млад художник е...И е невероятен!

-Художникът или портретът? -Събра се да попита Демиен, но видя образа си на листа и преглътна сухо от вълнение.Поразителен портрет.Да! Това наистина бе тя-Демиен, застанала на прозореца на своята стая между цветята на перваза, но и още нещо...Просто си личи всичката жажда за живот, копнеж за щастие и дори разочарованията, преживяни до днес.

До днес.

 

Б.Калинов03.06.2010г.

Пловдив.

 

 

 

Хубав разказ...но ме натъжи и размисли...много човешки и истински.

Хубавото започва... ОТ ДНЕС :):):)
Пожелавам го на теб и на всикчи приятели !!!

Представих си уличните художници от Монмартър...преди 15 години ги видях на живо...това е гледка,която не се забравя...
Поздрави!

Благодаря, драга ми Стела!
Реших да продължа темата за художниците...Един Бог знае какво ще излезе!
Вече си има и втора част...По-оптимистична е!
Б.

Най-сърдечни благодарности, Умма!
На теб -също!
Б.

Благодаря ти,приятелко! Радвам се ,че успявам да предизвикам подобни асоциации!
Май ще спра да оглеждам втората част, че все я поправям,колкото пъти я чета...
Б.