Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
21.01.2010 14:41 - Вторник.Ранен следобед...
Автор: kalin8 Категория: Изкуство   
Прочетен: 717 Коментари: 4 Гласове:
2

Последна промяна: 21.01.2010 14:53


image


Не обичам да ме разпознават.Суетата си забравих захвърлена някъде из младежките години и така си се чувствам най-добре. Свикнаха и хората,дето са наоколо-пенсионерите от кооперацията,продавачките по магазините,клиентелата на кварталното кафене, там дето си пия кафето.Приеха ме като свой, като част от пейзажа и толкоз...Дори сега след злощастната каскада, някак лесно приемат за даденост новото ми

превъплъщение-това с двете патерици. Благодарен съм на всички , че ме оставят на мен самия и болежките ми.Да! По-добре е така!

Сега увих шарения шал като муджахидин и затрополих надолу. Докато слезна и таксито ще дойде.Аха! Ето го! Шофьорът-младо момче, към трийсетте, засия насреща, което значи, че дегизировката е гола водица.Все едно! Вече съм тръгнал!

Извъртам се и се нагнездвам на седалката отпред и тихо му казвам:

-Тръгваме, младежо, и карай внимателно, защото умирам от страх, когато някой ме вози!

-Не Ви вярвам! Точно Вие, рали-пилотът,дето правите ония скокове по филмите, дето...Изведнъж се стресна- дето..

-Дето имаме късмета и привилегията често да сме с патерици...Довършвам фразата, а и разговора по темата.

-Извинявам се! Няма да се повтори! Забравих да попитам къде отиваме! На преглед ли?

Малкият почти спира таксито за да зададе въпроса.

-Не, приятелю! Отиваме до едно място и после се връщаме обратно. Няма да те бавя много.Виждам,че имаш още въпроси, но не сега ! Може да поговорим някоя сутрин на кафе.Знаеш къде е кварталното кафене до кооперацията, дето ме взе, нали?

Следва утвърдително кимане с глава. И така необходимото ми мълчание после-също.

Най-после мога да се съсредоточа върху това, което има да се случва. И както виждам – направо е неизбежно.

 

Казвам го със сигурност, защото още от кръстовището, което минахме преди малко ,един светло сив „Опел“ ми се набива в очите.направо ги ръси с лютив пипер...

Спираме до него. Отсреща погледа се блъска в спуснати щори.Жилището-наследено от тъста ми.

Вадя телефона и звъня продължително. Всеки сигнал усилва пулса на вените, сякаш се люшкам напред-назад на потъваща лодка.

След време в слушалката се чува:

-Скъпи,на съвещание съм! Нали ти се обадих, че ще закъснея?Не мога да говоря сега! Айде, ще ти звънна после! Чао!

Имам чувството, че това чуваме не само аз и шофьорчето, а кънти навсякъде...

С втренчени в „Опел“-а очи се чувам да казвам ясно и отчетливо, сякаш говори диктор:

-Миличка! Би ли погледнала през прозореца да ме видиш? Пък и аз да ти видя очичките!

Щорите остават вкаменени...

Тръгваме си. Нямам крака да се кача до горе. Нито пък искам.

 

Б. Калинов.21Януари2010г.

Пловдив.

 

 

 

 





Гласувай:
2
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. smile999 - Браво Бо!
21.01.2010 17:38
И в прозата ми хареса.:)
цитирай
2. kalin8 - smile999
21.01.2010 17:48
Вал!
Благодаря ти!
Това е отговор на "Вторник следобед" на Джой.
Надявам се да съм успял.
Б.
цитирай
3. hel - Страхотно е, Б.
22.01.2010 11:49
Страхотно е, Б.
цитирай
4. kalin8 - hel
22.01.2010 12:21
Радвам се, че ти харесва, Хел!
Б.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: kalin8
Категория: Изкуство
Прочетен: 1872742
Постинги: 1026
Коментари: 7284
Гласове: 15512
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Февруари, 2018  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728