Малката кибиртопродавачка. Нейната истинска история   Това е истинска, многосерийна драма. Каквато истинска, многосерийна драма е всеки живот. С добри и с лоши мигове. С възторзи и униния, с любови и предателства. Бихме могли да разкажем за двата брака на малката кибритопродавачка, за живота й преди тях, за нейната Голяма любов и малките й сексуални отклонения от Голямата любов...
Вероятно биха се намерили читатели, любопитни и към нейните старини. Жадни за подробности за внуците й, за градовете, в които е живяла. Сигурен съм, че биха предизвикали интерес дори готварските рецепти на Малката кибритопродавачка, както и това къде е родена и как всъщност се е казвала...
Но понеже е Коледа, нека разкажем само една история. Истинската приказка за Малката кибритопродавачка.Онази, с която започва всичко.

EДИН ПОДСЛУШАН РАЗГОВОР…

- Стууд! – изтрака със зъби Безпризорния котарак – Егати времето! Не е за мъже!
Старата улична лампа го изгледа отвисоко:
- Разбира се, че не е за мъже! Не съм виждала по-кекаво нещо от мъжете! Дори, когато бях мачта на пиратски кораб...
- Ооо! Не започвай пак! Ще е адски тъпо, ако в този студ ме намерят умрял от скука!
Уличната лампа млъкна обидено. Безпризорният я обиколи няколко пъти, подуши “подписите”, оставени от множество кучета в подножеието, след което клекна отпреде й:
- Ти..., всъщност какво си? Мъж или жена?
- Аз съм над нещата – надуто отвърна Лампата.
Настъпи мълчание. Кратко. Колкото да подчертае хрипливия, пресеклив вой на вятъра.
- Както е тръгнало, нищо чудно ако отново я видим – проскърца Лампата.
- ?!
- Ами...Смъртта.
- Смъртта ли? Кактаккакасмъртттта? – зъбите на Безпризорния отново изтракаха.
- Не помниш ли историята за Малката кибритопродавачка?
- Онази, дето измръзна ли?
- Глупости!!! И ти си чул историите на безделника, дето живееше отсреща. Беше толкова беден, че нямаше пари за собствена лампа и вечер пишеше на мойта светлина. Знам всеки ред от неговата история и – повярвай! – няма нищо общо с истината!
- Значи не е измръзвала? – осведоми се котаракът – Тогава можеш да ми я разкажеш...Но накратко, разбира се!
Той гальовно отърка гръб в стълба на лампата:
- Това, което не се е случило някому, няма нужда да се случва точно на мен! Котаршко правило номер три!
- Беше люта зима, валеше сняг и настъпваше тъмна вечер. Последната вечер на годината...
Лампата започна напевно разказа си, но внезапно се сепна, покашля се и доуточни:
- Всъщност не съм сигурна за датата, но не беше много отдавна. И около Коледните празници.Точно където стоиш сега ти беше здастанало малко момиче. Одърпано и бедно облечено, но хващаше окото...
- Как така? – не разбра котаракът.
- Искам да кажа, че беше хубавичка и не толкова малка, както в разказа на онзи. Мъжете се спираха, зяпаха я, подмятаха по някоя закачка и си купуваха кибрит. Търговията вървеше и благодарения на чудесния й, звъннлив глас. Висулките трептяха, когато се провикнеше: “Съвсем сух и евтин! Кибрит! Купете си кибрит, господа”! И хората си купуваха. Кибрит винаги трябва. Според мен беше събрала немалко пари, но не бързаше да си тръгне. А минувачите все повече намаляваха. Скоро на улицата вече нямаше никой и всичките ми усилия да хвърлям повече светлина върху й, отиваха напразно. Внезапно падналата нощ прибра всички по домовете и... Ed e subito sera! Така пишеше един сицилианец – Внезапно пада вечерта! Стихотворението всъщност е съвсем късо. Мога да го кажа и на италински “Онуньо ста соло сур куор дел тера”...
- Стига! –изсъска котаракът – Не се отплесвай! Какво стана с момичето?
- ...Ъъъ. Съвсем опустя. Стегна изведнъж такъв студ, че сърцевината ми чак заскърца. Между къщите се втурна див вятър, който накара Малката кибритопродавачка да се хване за мен, за да не падне.
- Брррр! – Безпризорният се разтресе, сякаш го бяха заляли с вода.
- Понеже съм висока, я видях първа...След зловещия вятър, по улицата крачеше тя. Грациозна, ледена, приказно красива, с прозирни скрежни дрехи, загатващи преспената прелест на голото й тяло. Дъхът на Бялата смърт звънтеше като хиляди малки камбанки, а походката й беше плавна и стретимелна. Също пукнатина пълзяща по речен лед... Внпезапно пред нея се изпречи някакъв пияница. Изобщо не разбра какво вижда. Зяпаше я омагьосано и дори забрави да отпива от шишето. Когато Смъртта разтвори ръце, той с готовност се втурна в ледената й прегръдка. Видях как дланите на Бялата обгърнаха тила му и как го целуна жадно и продължително по устните. След това го пусна и мина покрай него все така стремително. Пияницата остана вкочанен няколко секунди. След това вятъра го залюля. Той се разклати, падна и се разби на хиляди скрежни парченца. Като кристална захарница!
- Брррр! – отново се разтресе Безпризорният котарак – Тази история никак не ме кефи! Карай по-накратко...
- Започнах да премигам, за да предупредя Малката, но тя изобщо не ми обърна внимание. Секунди след това двете застанаха лице в лице...Изглежда се познаваха отпреди, защото Малката кибритопродавачка просъска: “Ти ли си, мръснице?!”, а Онази направи крачка напред и с разтворени обятия прошепна “Мило дете”...
“Да не си посмяла! – изрева момичето – Да не си мръднала крачка повече, воняща, скпана, пристанищна к..ва такава...” – и занарежда едни приказки, каквито не бях чувала...А аз като мачта на пиратски кораб съм чувала много, както се сещаш! Смъртта направи още една крачка, а Малката заотстъпва, въртейки се около мен, за да не може Онази да и мине в гръб. През цялото време драскаше и хвърляше по нея пламтящи кибритени клечки, като ги придружаваше със страшни клетви и ругатни.Когато изчерпа всички прозвища по адрес на Бялата смърт, захвана да псува и пустосва всичко наоколо, че дори и мен. Но най-много отнесе баба й. Наричаше я “изкуфяла глупачка”, “набожна гъска” и други такива. Доколкото разбрах именно баба й я пращала да продава кибрит, за да изкупи някакви си там грехове. Парите внасяли в евангелисткото дружество...
Всичко наоколо почерня от изгорели клечки. С тях, обаче, се свърши и напереното държане на Малката. Когато и последното пламъче литна към Бялата смърт, момичето прегърна дървото и зарови ужасено глава в снега. С нищо не можех да и помогна. Оставаше ми само да стисна очи, за да не видя срашната развръзка...
И точно тогава снегтът внезапно заскърца под нечии стъпки. Бялата изфуча, метна се отгоре ми, където тутакси се превърна в калпак от пухкав бял сняг. Имах чувството, че всеки миг ще се прекърша – такъв студ не съм брала, откакто с “Веселия Роджър” върху ми не легнахме на дрейф на 2 градуса южно от Франц Йосифова земя през хиляда осемстотин и осемнайста, когато капитан...
- Оууу! Моля те! Моля те, не се отклонявай! – безпризорният се разтъпка около лампата, за да се сгрее...
- Такаааа...Та изведнъж пред момичето застана един много хубав господин, висок, облечен в скъпи кожи и с бастун в ръка. Млад и красив. Гледаше мило момичето и дори го погали по главата. Тя се поизправи и понечи нещо да каже, но господинът и направи знак да мълчи:
“Няма нужда! Всичко разбирам – прошепна той – В нощ като тази не искам да виждам сълзи. Поне в тази нощ не! Всички трябва да се обичаме поне тази нощ!”
Малката глупачка подсмръкна, пооправи косата си и като изписа на лицето си ней-прелъстителна невинност, каза: “Готова съм да се обичам с вас!”
Господинът се разсмя гръмко и зъбите му бяха не по-малко бели от всичко наоколо. Той извади от джоба си странен блестящ предмет и като го пусна в скута на момичето, продължи да се смее отдалечавайки се.
Малката кибритопродавачка сграбчи предмета и го заразглежда. Сякаш беше от масивно злато – изглеждаше тежък и бляскав. В очите и светнаха алчни искри и тя съвсем забрави за Бялата, която тихо се смъкна от мен и се приближи отзаде й. Тъкмо се наведе да я сграбчи, когато предмета изпука и от него изскочи весело огнено езиче. Бялата изпищя и се дръпна назад, а Малката се обърна и победоносно насочи към нея предмета. При всяко щракване от него изскачаше дълъг пламък...Може и да ми се е струвало, но сякаш пламъчето беше придружено и от тъничка мелодия...Бялата изфуча като котка през март, махна с ръка и се втурна нагоре по улицата, загърната в бяла виелица.
Останала сама, Малката кибритопродавачка, дойде точно под светлината ми и заразглежда предмета. С парата от дъха и, до мен достигаха и думите, които си мърмореше: “Кой ли беше тоя?! Не прилича на извратягите, които си падат по малки момиченца...Нищо не поиска...Може и да се върне... Дали пък не е онзи, за когото непрестава да дрънка баба ми...как се казваше?! Помня, разправяше баба ми, че имал навика да спасява малки заблудени момиченца или пък да отървава малки момчета от родители, които искали да ги заколят на някакъв връх...Виждала съм разни картинки из нейните книги...Но тя пък разказваше, че някакви хора го окачили на едно кръстато дърво и го проболи с копие. После той отишъл да живее на небето. Кой знае...то на баба ми можеш ли да и вярваш...”
Нещо подобно си мърмореше момиченцето, а аз светех със все сила, за да видя предмета. Тогава тя забеляза, че на една от страните му е изписано някакво име.
“Разбира се! – възкликна Малката – Щом си е купил място на небето, значи е богат. А богатите обичат да си изписват имената по чорапите, носните кърпи и предметите”
Тя дълго въртя скъпата вещ из ръцете си и усърдно срича надписа върху нея. Не я биваше много с четенето, явно...След това го прибра в джоба си, коленичи и така, както си беше под мен, със страст занарежда, вперила очи в скърцащото от студ черно небе:
“Ронсоне наш, ти който си на небето, да се слави името ти, да пребъде царството ти...”
И така нататък. После си тръгна. Не знам какво е станало, но изобщо не е умирала...

Настъпи мълчание. Бездомният котарак се повъртя, сякаш се чудеше дали си заслужава да повярва на чутото. След това изфъска презрително и се отдалечи без да продума повече. Старата улична лампа остана да гледа след него с насълзени от студа очи.

Тъкмо си търсех тон за някой стих , а попаднах на чудесния ти пост. Приятна вечер ти желая !

и аз благодаря! засрамих се че не съм чела нищо от Дилов - син!